Часовникът може да каже колко е часът. Но не може да каже дали е време.
Измерваме времето, за да можем да го споделяме. Часове, дни, месеци, години – общи ориентири, благодарение на които можем да се срещнем на едно и също място в един и същ момент. Часовникът служи на свързването, на споделянето. Той създава обща реалност. Ако аз живея според собственото си време, ти – според твоето, срещата между нас остава въпрос на случайност.
Но кога общоприетият ориентир за време надхвърля делегираната позиция на инструмент и се превръща в… авторитет? Кога сме “навреме”? Кога вече е “твърде късно”? Кога е точният момент да тръгнем, да останем, да започнем отначало? И кой всъщност определя кога би трябвало да сме стигнали някъде в живота си?
Защото съществува и друго време.
Прелетната птица например не поглежда часовника, за да разбере кога е време да отлети. Тя носи в себе си знание, много по-древно от часовниците и календарите. Инстинктите й следват ритъма на природата, служат на живота. Служат на нея.
Понякога толкова дълго сверяваме себе си с времето навън, че започваме да му вярваме повече, отколкото на онова, което идва отвътре. И тогава, въпреки че вратата на клетката е отворена и имаме всичко необходимо да излетим през нея, оставаме вперили поглед в часовника – в очакване на точния момент или със съжалението, че той вече е отминал.
Дали ориентирът, създаден да ни помогне да стигнем навреме, всъщност може да ни накара да не усетим момента?
Тази карта е част от поредица, върху която работя от известно време – за нещата, които умеем да правим толкова добре, че понякога започват да работят срещу нас.
Всяка от тях минава през доста четене, още повече мислене и абсурден брой версии на изображението, докато накрая започне да прилича на онова, което съм имала предвид.
Ще споделям част от процеса и готовите карти и тук.
Вашият коментар