През последния месец-два съм в нещо като екзистенциална криза. Слагам “нещо като” отпред така да позапазя все пак добро разположение на духа.
Имам собствено разбиране за време и по моето летоброене два месеца са безобразно дълго да ги разхищавам по такъв безумен начин. Затова, докато така и така преживявам някаква лична черна дупка, си мисля, че поне бих могла да се опитам да не зяпам постоянно в нея, ами да оползотворя дните (не, месеци, сакън!) по някакъв начин. Нещо като да са ти се провалили плановете за уикенда, които си чакал с нетърпение, и да решиш да измиеш прозорците най-накрая.
Да си изпаднал в някакви меланхолично-депресивни състояния си има и плюсове, един от които е, че прага ти на непукизъм сериозно се е покачил.
Имам предвид, кога друг път щях да реша да отида на фитнес? Ако ме познавате – никога. Ама баш никога. Имам определени физически ограничения, които ми пречат да изпълнявам свободно някои движения. Към това прибавям позасилена чувствителност към всякакви телесни сигнали и процеси и малко хипохондрия за разкош. Фитнесът и въобще спортът като цяло ми докарва ниво на стрес съпоставимо с код червен рез лятото. Пък аз съм от Пловдив, не е като да не съм свикнала на жега. Иначе знам, че е полезно за здравето. Ма, то акъл лесно се дава, трудно се интегрира.
Към това прибавих и едно ново начинание, тоя път в професионално направление, в което се чувствам особено неуверена. А това за мен си е предизвикателство, защото в моята си работа – тази като дизайнер, знам колко съм добра и през годините всъщност това ми е помагало да остана достатъчно стабилна и уверена. До степен, в която да замествам идентичността с професионалните постижения, но това е тема за друга драма. Имах си сфера, в която да се чувствам можеща и справяща се. Сега някак поразбутвам тази така стабилна основа за нещо далеч по-неясно и без надежден ориентир справям ли се въобще.
Не ми се иска да минавам и през останалите житейски сфери, защото се опасявам, че ще си позагубя това “нещо като” от началото.
Но докато лежах по време на последната си тренировка и се опитвах да направя нещо, което би трябвало да е елементарно движение, а аз изглеждах така нелепо и сякаш се боря за живота си, се замислих… може би пък и да има нещо красиво в цялата тая работа.
Според концепцията, която изучавам, всяко нещо може (и честно-казано, в наш интерес е) да се приема в цялост – с неговия плюс и с неговия минус. Нещо като “човек в действителност никога не е нито толкова щастлив, нито толкова нещастен, колкото си мисли, че е”. Във всяка негативна ситуация има плюс. Важи и обратното, де – във всяка положителна, има и минус.
Та, проснала съм се аз на пода и си мисля… колко ли пък смелост трябва, за да си позволи човек да бъде начинаещ на няколко фронта едновременно? Да не усеща стабилна почва под краката си и да продължава да влиза доброволно в ситуации, в които си е божа работа дали въобще ще доведат до нещо добро?
Може би пък Аз-ът ми не е чак толкова крехък. Може би така се изграждат нови умения, нови начини за справяне.
Веднъж ми бяха казали, че не можеш да поправиш кола, докато тя е в движение. Трябва да отбиеш, да спреш, може би дори да я закараш на сервиз и да почакаш. Да, не можеш да поправиш кола, която се движи. Ама нищо не пречи да се научиш да караш колело през това време.
Вашият коментар